Майките от „Плаза де Mайо“ (Madres de la Plasa de Mayo)

Мръсната война в Аржентина. Ескадрилите на смъртта. Крайно десните политически групировки не оставят нищо друго освен кървавочервена диря зад гърба на историята. Десетки хиляди изчезнали, хиляди мъртви и само единици, завърнали се от окопите на смъртта. Именно с такава цел стартира една хуманитарна организация за издирване на малцинството сред тълпи изгубена идентичност. Организация с мисия във време без мяра. Или как майките и бабите на Плаза де Майо се пребориха със забравата.

Photo: Sylvia Horwitz
Photo: Sylvia Horwitz

Годината е 1974. След продължителни бдения из съдебните зали четиринадесет майки, изгубили децата си, вземат събитията в собствени ръце. Бели кърпи с извезани имена на най-близките им – отвлечени от агентите на аржентинското правителство през годините на Мръсната война – блесват като лъчи на надеждата пред президентството Каса Росанда. Четвъртък се превръща в събитие. По площад  Май  се сливат имена, бели забрадки, скандирания, лозунги. Цената да се изправиш пред властта в защита на хилядите незавърнали се по домовете си деца се оказва висока. До края на режима малко от наличните факти допринасят за успешното издирване на членове на семействата. Трудната и тъжна задача на повторното издигане на разрушените жизнени подпори се радикализира в масови протестни действия, които разкриват силна и ясна позиция – стойността на майчинството. Обстановката на дълбоко подтисничество, диктаторски и военни режими разпръсват атомите на страха из Буенос Айрес. Осезаемо това не повлиява. Напротив, силата има друг източник. “Ние трябва да мислим за децата, чиито родители също са изчезнали и нямат кой друг да се грижи за тях.“

Режимът налага тежки мерки. Ако до края на 70-те години безмилостната ръка на диктатурата не пропуска удари срещу опозицията, то през 80-те за членовете на хуманитарната организация настъпва повратност. Офанзива! Решението се шушука из тълпите. Предприемат се бързи и стриктни мерки. Отсъден е Четвъртък за ден, в който всички да се събират. Всеки Четвъртък. Въпреки започналото периодично изчезване на членове на организацията, майките са твърдо решени, че упорството е ключът към правилната демонстрация на позициите. „До смърт“ или докато истината за изчезналите им роднини не бъде изнесена наяве и някой не поеме отговорността. Мерседес Мероно (92) , чиято дъщеря изчезва през 1978, споделя, че Майките от Плаза де Майо събират сили за борба, заради децата си: “След 40 години на борба по площадите и 31 години след диктатурата, ние победихме режима с усилия, които никога не стихнаха. Ние продължаваме да твърдим, че бяхме родени от революционните жертви на нашите деца, от борбите им. От любов излезнахме по улиците! “

Photo: Sylvia Horwitz
Photo: Sylvia Horwitz

Военните твърдят, че над 9000 отвлечени цивилни липсват. Майките поправят цифрата на 30 000. По техните съмнения поне 500 от децата, родени из концетрационните лагери, са дадени на военни или свързани с военната служба семейства. На останалите се поставя клеймото – мъртви. Трудно би било да се изведат точни цифри за събитията. Мълчанието обвило отвличанията, малкото документация и признания дори оставят една отворена скоба, която след падането на диктаторския режим правителството опитва да затвори, като произнася „финална“ цифра на жертвите – 11 000.

На площада, докато четвъртък се превръща бавно в значително събитие, три от съоткривателките на движението мистериозно изчезват. Оказва се, че неудобството на женското движение става прекалено голямо. Въпреки това, каузата, обединяваща всички, не допуска разхлабване из редиците. Четвъртък остава денят.

До момента работата на организацията е свършила с откриването на 256 от липсващите деца. Колосалната цифра на неоткритите обаче злочесто засенчва обстановката. Хилядите истории на деца, отвлечени и отгледани от убийците на истинските си родители, не преустановяват появата си на бял свят. В дирите остават черните дни след всяко едно завърнало се 40 години по-късно „дете“ . Такава е историята на Виктория Монтенегро, отгледана от Колонел Тетслав, която на 35, след редица ДНК тестове и доказателства, сглобява историята на живота си като жертва на отвличане. Подобна е съдбата и на стотици други. Дефакто, на онези, които “ намерени“ получават живот с двойнствени изменения.

Организацията на Майките на Плаза де Майо придобива разклонението “Бабите на Плаза де Майo”. Желанието да откриеш децата си през призмата на времето преминава в невъобразимо перманентно чакане. Времето не лекува, не скъсява дистанцията, а само тече. От името на неоцелелите си деца, щафетата подемат бабите. Целта е една, но играта с годините е немислима. Организацията на Бабите успяват да открие 102 безследно изчезнали. Инициативата не спира и до днес.

Photo: Sylvia Horwitz

От хилядите истории, възкръснали из пепелищата, хиляди са грозни. Ядрото остава почти едно и също – убийство на майката и отнето дете. Подобен е разказът на Роса Ройденбърг за дъщеря ѝ – Патрициа Юлия Ройсенблит де Перез. Отвлечена на 6 октомври 1978 година, бременна в осмия месец. Така и никога не се завръща. Двадесет и две години Роса се опитва да издири изчезналия си внук. През 2000 анонимно съобщение разяснява, че актът за раждане на изчезналото дете е фалшифициран. Момчето било предадено за осиновяване на семейство от военновъздушните сили. Историята на Роса може би нямаше да изглежда оптимистично, ако мъжът, до чиито дири достига организацията на Бабите на Плаза, не дава съгласието си да се подложи на ДНК тестове. “За внука ми беше голям шок да разбере истината – че е бил осиновен от военно семейство, че истинската му майка е била убита.“, споделя през сълзи Роса. „Сега той просто трябва да свикне с мисълта, изключително трудно ще му бъде.“

Photo: Sylvia Horwitz
Photo: Sylvia Horwitz

Друг подобен сюжет, започнал в ритъма на останалите, е този на Абел Мадариага. Съдбата подхвърля монета и спасява Абел. Жена му, тогава бременна в четвъртия месец, споделя съдбата на голяма част от останалите бременни в лагера. След повратните събития Мадриага търси години наред сина си. Късметът отново каца на рамото му, само за да го подмами. Вратата на собствения му оцелял син, се затръшва хладно пред погледа му, а в коридора на сградата отекват ясно произнесените думи: “Аз имам своя баща. Не искам друг!„

Историята е значително по-коварна в регистрите. Според документацията синът на Абел бил осиновен от човека, отговорен за преразпределяне на отвлечените деца по домове на военни след хладнокръвните убийства на майките им в лагера. Сам за себе си Норбел Бианки запазил две бебета – Пабло и Каролина. Норбел излежава присъдата си за участие в организация за нарушаване на човешките права. Името му е известно в цяла Аржентина.

Цената на живота е различна. Днес улиците на Аржентина извървяват милиони хора. Хиляди не подозират, че точно те могат да бъдат липсващите деца на времето си. Стотици съдби се променят главоломно след трансформиращия допир до фактите. Десетки не желаят да погледнат назад към истината. Единици откриват реално щастието в семейството, единици, които всеки четвъртък с бели забрадки на главите си и извезани имена по тях скандират промяна и се молят за бъдещето.

Photo: Sylvia Horwitz
Photo: Sylvia Horwitz

Коментирай