Сложното при добрите и лошите хора е, че повечето от нас могат да бъдат и двете едновременно.

Има нещо специално в начина, по който си „говорим“ с Бакман, кара ме да чувствам всяка написана дума и ми носи силно морално и емоционално удовлетворение. Между страниците успявам да се усетя малка и чиста, да съблека от себе си цинизма и да се помиря със света.

Затова с огромно нетърпение чаках „Ние срещу всички“, а и не само – харесах първата част „Бьорнстад“  от сърце, така че повторната среща с героите от малкото градче бе желана. А те са хем каквито ги помним, хем ужасно променени. Няколко месеца след драматичните събития от първата част животът продължава, но всички жители на града носят белезите от станалото – тъгата, срамът, вината. А още предизвикателства тепърва предстоят, когато става ясно, че хокейният клуб на Бьорнстад може да не „доживее“ следващия сезон. Напрежението между Бьорнстад и съседния Хед ескалира почти до омраза, подклаждано от политически маневри и манипулации. Хареса ми политическият елемент и как Бакман човърка из механизмите на машинациите, които са необходими, за да има човек успех в тази сфера. Както и че прекрасно демонстрира колко е лесно да създадеш конфликт и как ни се отдава да се обединяваме срещу нещо, което мразим, далеч по-стабилно отколкото за каузи, чиято спойка е някакво добродетелно чувство или идеална цел.

“Един водач може да продължава да води само докато го следват, а реакцията на хората към лидерството винаги е една и съща: ако решенията ти са в моя полза, значи си справедлив, но ако същите решения ми вредят значи си тиранин. Защото истината за хората като цяло е толкова проста, колкото и непоносима: рядко искаме това, което е най-добро за всички. Искаме това, което е най-добро за нас.”

“Когато политиката облагодателства нас наричаме това „сътрудничество“, а когато облагодетелства другиго, го наричаме „корупция“.

“Ние срещу всички” е толкова пъстра, колкото помним първата част – отново имаме множество герои и техните малки космоси, в които ни е приятно да се носим. Но този път сякаш персонажите не ми се сториха толкова дълбоки, като че ли са изгубили малко от своята плътност по пътя. Иначе отново се срещаме с Ана и Мая, малко по-силен акцент е поставен върху Петер и Мира и техния брак, пак се пързаляме с момчетата от хокейния отбор, а има и няколко нови лица, но не бих си позволила да развалям срещата ви с тях с описания. Макар че книгата е продължение на “Бьорстад”, може да чете и самостоятелно – но не препоръчвам, защото вероятно ще поискате да прочетете и първата част, а бих ви посъветвала да спазите хронологията.

Сюжетът ще ви носи с лекота на хартиените си рамене и както обикновено става с хубавите книга – ще съжалявате, когато не останат повече страници за покоряване. Бакман ще ви предложи още пъргав език, остроумни коментари и интересни метафори – накратко, удоволствие си е да го чете човек, така че “пускайте се на пързалката”. 🙂

Цинизмът е просто химическа реакция, предизвикана от достатъчно много разочарование.

 

Още едно ревю намерете в Хрисиландия.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *