Пруст ни води “По следите на изгубеното време”, по следите на изгубеното щастие

„По-следите на изгубеното време“ е една от най-забележителни творби на 20 век, която и до днес бележи развитието на европейската и световна литературна мисъл. Нейната изключителност е свързана със способността на Марсел Пруст да описва брилянтно вселената от преживявания, ситуации и душевни търсения на модерния човек, обвързвайки ги в една вдъхновяваща философия на живота. Следвайки баща си Адриен Пруст – един от великите лекари на своето време, отговорен за изличаването на холерата във Франция – Марсел мечтаел да впрегне живителната сила на литературата в душевното изцеление на човечеството. Неговият magnum opus е именно това – опит да даде на читателите си нови сетива за осмисляне на живота.

Източник: Le Scriptorium d’Albi

В седемте тома на шедьовъра си Пруст очертава хода на собствените си дирения за смисъла на живота. Книгите обхождат подробно и задълбочено трите възможни пътя към щастието, с които, съзнателно или не, всеки от нас се е сблъсквал. Романът е написан от перспективата на умен и чувствителен младеж, в чиято жизнена траектория авторът вплита собствената си биография.

Първата подета посока от прустовия герой (чието име никога не научаваме) е стремежът към социален успех и признание. Роден в богато буржоазно семейство, разказвачът постепенно се увлича по съблазните, които предлага висшето парижко общество. За онези години тази тънка прослойка от френското общество е аристокрацията. Пруст бавно и постепенно ни разкрива жертвите, отдадеността и неимоверните усилия на младежа по неравния и трънлив път към висшето общество на Париж. Благодарение на очарованието и интелекта си той скоро успява да достигне върховете на френската социална йерархия – дюковете и дюкесите на Жермен. За негово огромно съжаление, съвсем скоро е застигнат от разочарованието от празнотата на хората, които до скоро идеализира. Техните разговори му се струват скучни и дори глуповати, а високата култура и възпитание ни най-малко не им пречат да изпитват жестокост, завист и суета. Опитите му за социално израстване го отвеждат по-далеч от откриването на смисъла на живота, без да успят да го направят щастлив.

Източник: Amazon

Втората посока, подета от Пруст по пътя към щастието и смисъл на живота, е тази към любовта. Във втория том на новелата разказвачът отива на гости при своята баба, която живее на брега, близо до модния за времето си курорт Кабур в Северна Франция. Там той успява да се влюби в красивата и млада Албертин. Тя е чаровна, забавна и изключително обаятелна със своето естествено и непринудено поведение. На цели 300 страници единственото нещо, за което може да мисли разказвачът, е само и единствено Албертин. Целият свят изглеждат пуст и безсмислен без нея. За момент това му дава увереността, че смисълът на живота му е да я обича. Обещанието на любовта в очите на Пруст е, че единствено тя може да ни спаси от самотата. Чрез любовта можем да се слеем с другия човек до най-малката си частица и тогава той би ни разбрал напълно. Но романът идва с мрачно заключение – никой не може да ни разбере напълно. Самотата е неизбежна.

Това води до третият и единствен успешен кандидат за смисъла на живота – изкуството. Според Пруст най-голямата заплаха за модерния човек е навикът. Промъквайки се в живота ни, той покрива ежедневието с воала на скуката и познатостта, скривайки от нас истинската красота на света. Навиците притъпяват сетивата и превръщат в рутина дори красотата на залеза. За това и хората на изкуството заслужават неимоверна почит, те винаги оживяват света по нов и жизнерадостен начин, унищожавайки навика. Подобно на тях, децата не страдат от навици. Заради това могат да се забавляват с всичко и лесно се вълнуват и от най-простички неща като локви на улицата, оставени след лятната буря; скачането на мекото легло на мама и тате; пясъчникът на двора, раждащ дворци; прясно изпеченият хляб и горещината на фурната. За нас възрастните красотата на дребните неща е забулена от познатостта и заради това непрестанно се стремим към все по-силни стимули. Според Пруст ключът към смисъла на живота е да възстановим силата на детското въображение, да прогоним мъглата на навика и така да придобием съвсем нова чувствителност, с която да започнем да оценяваме всекидневния живот. А една група хора в обществото прави това през цялото време – творците. Например, когато ни показват водни лилии, стари сгради и дори фабрики или скучната хотелска стая, в която са отседнали по нов и интересен начин.

Йоханес Вермер – „Млекарката“

Посланието на Пруст не е да захвърлим всичко и да започнем да се занимаваме с изкуство или да прекарваме цял ден в музея. Неговата идея е, че трябва да гледаме на света, на нашия личен свят, със същата щедрост, която имат художници и писатели. Това означава да търсим удоволствия в простите неща – водата, небето, светлината и чашата сутрешно кафе. Не случайно един от най-любимите художници на Пруст е Йоханес Вермер. Художник, който знае как да омагьоса и придаде значение на простите и всекидневни неща. Духът на неговите картини може да бъде открит навсякъде в огромната творба на Пруст, която има за цел да преосмисли всекидневния живот до най-дребен детайл. За това и той посвещава стотици страници на чара на всекидневни неща – четенето във влака, карането през нощта, уханието на цветята през пролетта или слънчевите отблясъци по морската повърхност.

Но може би най-известното и запомнящото се от неговата творба са малките чаени сладки, наречени мадленки. Още в самото начало на новелата разказвачът ни споделя за обзелото го чувство на депресия и тъга, което го тревожи от дълго време. Един ден решава да изпие чаша чай с една от тези мадленки. Изведнъж техният вкус го отнася към миналото на неговото детство и му припомня как като малко момче прекарал лятото при неговата леля във френската провинция. Потокът на неговите спомени го обгръща и го изпълва с надежда. Благодарение на мадленката разказвачът на Пруст преживява този момент, който от тогава e известен като „прустов момент“. Момент на внезапно и неволно, но интензивно припомняне, в което миналото нахлува чрез спомените ни, отприщено от миризма, вкус или допир до нещо познато.

Източник: Pinterest

Животът сам по себе си не е скучен или лишен от вълнения. Проблемът е, че възрастните сме склонни да забравяме, че трябва да гледаме на него по подходящия начин. Моментът с мадленката и чая е ключов за романа, защото ни демонстрира всичко, на което иска да ни научи Пруст – как да оценяваме живота с полагащото му се внимание и интензивност. Не животът е този, който е посредствен, а представата ни за него. Пруст казва, че ние сме много по-склонни да формираме мнението си за света  по представите за него, за сметка простия и необременен поглед. Именно за това хората на изкуството са толкова важни. Тяхната работа е като един дълъг прустов момент. Те ни напомнят, че животът е красив, очарователен и сложен и следователно ни помагат да отхвърлим скуката и неблагодарността си към всекидневието.

Философията на пруст за изкуството ни е представена художествена творба, която се опитва да върне красотата и интереса обратно към всекидневието, която събужда сетивата ни за света. „По следите на изгубеното време“ ни позволява да се върнем към живот и да поставим в центъра на вниманието си безбройните забравени неща, за да им се насладим по нов и необикновен начин. За това и посланието на Пруст е да оценим и времето си преди да е станало късно.

Коментирай