„Татко“, Уилям Уортън

Трудно се чете тази книга и трудно се пише за нея – защото това е история за семейството. Късметлия си, ако имаш семейство – място, където да се приютиш, когато си нежелан навсякъде другаде; някой, който винаги звъни в най-неудобните моменти, за да попита същите въпроси и да даде обичайните заръки, претърпели съвсем леки вариации в годините неизменно постоянство. Семейството е нещо, което не избираш, знаеш, към което трябва да се напасваш, да толерираш, да се примириш. Онова, от което не можеш да избягаш, без да оставиш сърцето си по пътя, такава е цената обикновено. Хората, които обичаш, без да се налага да харесваш. И които цял живот се учиш как да разбереш.

Но пак то е онова място, на което винаги ще намериш топлина; проследяването на нишките на родословието ти ще ти даде чувство на принадлежност. Никъде и никога няма да получиш толкова безрезервна, незаслужена обич, каквато е тази на родителите.

В „Татко“ Уортън излага методично пластовете чувства, които живеят в рамките на семейните отношения и които ще се сторят толкова близки на читателя, така познати. Лабиринт от емоции, в който би се изгубил, ако не беше израснал там; ако сам не го бе достроявал в годините на съзряването си.

„Човек е остарял, когато повечето хора предпочитат да е мъртъв.“

Протагонистът на Уортън, Джон, се завръща у дома, за да се грижи за болните си родители. Престоят му там се превръща в истинска драма, горчиво приключение. Сюжетът е обикновен, познат на всеки, би могъл да е точно твоята история или твоето бъдеще.  Докато е в бащиния си дом, той преоткрива миналото, успява да опознае близките се по-добре и да погледне на отношенията им от нова перспектива. Между поколенията стои бездна, в която можеш бързо да пропаднеш. Но това празно пространство може да се затвори досущ като рана, която зараства, с повече търпение, грижа и усилие. Джон стои на ръба ѝ, изправен пред предизвикателството да разбере своите близки и най-вече – да им прости.

Между нишките на тяхната семейна история се промъква настоящето, в което самият Джон е баща, както и сянката на неясното бъдеще, в което залогът е близостта със собствения му син Били.

„Лежа в леглото и си мисля колко е различен животът ни с Били. Бяхме живели заедно през по-голямата част от неговия живот досега, но фактически не бяхме споделяли много.“

Повествованието започва бавно, върви мъчно в началото, но си струва търпението да останеш в книгата. Тя носи обещание, че ще научиш нещо за себе си и при късмет – нещичко за близките си.

Трудно се чете „Татко“. Защото между редовете се намира отражението на собствените ни страхове и грешки. Там са всички пропуснати възможности и незададени въпроси. Там е всичко онова, което не знаем за най-близките си хора и може никога да не разберем. Всички счупени отношения и прекършени нежности. А накрая остава само възможност за прошка.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *