Последните месеци на 2018 прекарах в Космоса, основно на различни кораби, но се разходих и по повърхността на Марс, Луната, луните на Юпитер, та дори и няколко планети извън нашата Слънчева система. Седемте книги от поредицата The Expanse предлагат вълнуващо пътуване из безкрайния космос, пълно с приключения и опасности, което така ме увлече, че не успях дори да погледна към друга книга, докато не завърших поредицата.

The Expanse ни разказва за едно бъдеще, в което човечеството е колонизирало Космоса. Авторите ни оставят в един свят, много по-широк от нашия, но и доста подобен нему. Мирът между Марс и Земята е все по-крехък, а обитателите на астроидния пояс (belters) вече не могат да търпят експлоатацията  и политическите манипулации на двете големи сили. Докато напрежението расте, ние следваме Джеймс Холдън и екипажа му в техните приключения и трагедии.

Историята е толкова пленяваща не само защото позволява да покорим необятния космос, но и защото дава нова перспектива към родната ни Земя и обществото, родено на нея. Какво би се променило в социално отношение и кое ще остане каквото го познаваме? Ще се променят ли телата ни и ще успеем ли да превъзмогнем тяхната тленност, ако науката напредне толкова? Как ще водим войните си? Ще срещнем ли извънземни? Ще срещнем ли бог? Ще остане ли Земята притегателна сила и котва за човека и неговите ценности? Ще си останем ли просто група задници, макар и облечени в скафандри?

The Expanse дава отговори на тези въпроси, но и оставя и поле за читателското въображение. Космосът е голям и може би в него има място за всички, а може би не.

Говорим за превъзходен сюжет, достоверни герои и толкова богат свят, че човек може да се изгуби в него. Лесно можете да откриете резюмета за книгите, например тук. Затова в този текст ще ви дам само няколко концептуални фрагмента, които ме впечатлиха и може би ще ви убедят да посегнете към книгите.

Когато човечеството преодолява земните граници, и сексуалността губи своите ограничения

Сексът, любовта и взаимоотношенията в серията са една от темите, които са изградени съвършено – обърнато им е доста внимание, но без да са натрапчиви, без да са драматични и изкуствени, нито пошли и крещящи за внимание. Тяхната еволюция и естественото развитие на разбиранията за тях са деликатно имплантирани в сюжета; „разказани“ са ни активно – чрез решенията и действията на героите, а не посредством интроспективни монолози.

Хомо и хетеросексуалсност стоят дотолкова равноправно в света на The Expanse, че очакванията за мъжки и женски род в съпружеска двойка просто изчезват, а самото словосъчетание сякаш е излишно. Когато авторите въвеждат нов герой, читателят е лишен от своите предразсъдъци относно това какво трябва да е семейното му положение или сексуални предпочитания. Влизаме в един свят, в който цари пълно разбиране, толерантност и свобода – и на никого не му пука дали героите спят с някого от своя пол или от другия, а защо не и с двата едновременно. Моногамията и полигамията също стоят заедно „на масата“ с възможности.

Хареса ми този свободен свят, хареса ми как сексът, удоволствието и обичта са свободни от чисто биологичните функции, от които произхождат. И не, не че не съпътстват и желанието за създаване на деца, но просто не са ограничени от него. Звучи хубаво, защото не е първично, не е подчинено на  обществен строй и на първобитни разбирания.

А като концепция дори е обосновано – например на Земята живеят повече хора отколкото можете да си представите и чисто икономически е по-изгодно едно дете да се отглежда от семейство с, да кажем, осем майки и бащи (какъвто е случат на основния герой Холдън). Или пък космическите кораби често са обитавани от сравнително малък постоянен екипаж, членовете на който прекарват голяма част от живота си заедно и е съвсем нормално да се превърнат в семейство.

Тези герои, в чийто романтичен свят читателя успява да надникне, имат зрели взаимоотношения, уважават личното си пространство и не дискриминират по полов признак – нито пък по етнически или религиозен, което пък ни праща към следващата точка.

Космосът убива познатите ни стереотипи. Но се раждат нови, които оцеляват във вакуум.

Пол, раса, религия, етнос са дребни характеристики, които би трябвало да изгубят своето значение, когато човечеството се изправи през могъществото на космоса. И понеже в нашата реалия сме свикнали те все още да имат съществено значение, елегантността, с която The Expanseги лишава от такова, ме плени.

Но спейсоперата е далеч от утопия, а научният напредък не е магия, която да направи хората светци, така че нови стереотипи се раждат, за да заменят старите. Мащабът се променя, но същността на човешката природа – не.  Хората в това бъдеще биват земляни, марсианци и белтъри – онези, които обитават колониите на спътници и астероиди.

We`re not people. We`re the stories that people tell each other about us. Belters are crazy terrorists. Earthers are lazy gluttons. Martians are cogs in a great big machine.

“Men are fighters,”, Naomi said, and then, her voice growing bleak. “Women are nurturing and sweet and they stay home with the kids. It`s always been like that. We always react to the stories about people, not who the really are.“

“And look where it got us,” Holden said.

Харесва ми реализмът, с който е изградено това фикционално бъдеще. Хората имат естествен стремеж да се обединяват в по-малки групи на база сходни характеристики, за да се “борят” с други по-малки групи, от които се диференцират. А последствията винаги са насилие, войни и загуби.

Космически войни, първично насилие и истинска наука

И като казахме „войни“ – космическите такива са просто „уау“ и ще ви отнесат със своята достоверност, тактическа издържаност и мащаб. Авторите отделят доста внимание на екшъна, описват детайлно оръжията, но без да оставят фантазиите си да надвият реализма и научната обосновка.

Гравитация, физика, реалистичен дизайн на корабите и оръжията, технически подробности за начина им на функциониране. Военни действия, които са бавни, но зрелищни – все пак говорим за огромни разстояния, а скоростта на светлината не е лимит, който е преодолян, така че ракетните снаряди пътуват дълго и могат да убият хиляди при контакт.

Human violence as a kind of fractal – self-similar on all scales from bar fight to system-wide war.

Но докато описват конфликтите детайлно и зрелищно, авторите анализират тяхната същност, осъждат ги и дълбаят в хипотези, които биха ни помогнали да ги оставим зад гърба си.

Violence is what people do when they run out of good ideas. It’s attractive because it’s simple, it’s direct, it’s almost always available as an option. When you can’t think of a good rebuttal for your opponent’s argument, you can always punch them in the face.

По време на война винаги има две страни – „ние“ и „те“, а “нашата” страна винаги е правата. Но такива категории са субективни и изменчиви:

– Thats exactly how you now who the good guys and the bad guys are: by what they do when the chips are down.

– This isn`t about good guys and bad guys. Yes, we`ve picked sides now, because some of th actions they are about to take will have serious consequences for us, and we`re going to try to stop them. But what you`re doing is demonizing them, making them the enemy. The problem with that is that once we`ve stopped them and they can`t hurt us anymore, they`re still demons. Still the enemy.

Бялото и черното са цветове, които стоят добре визуално, но истината за живота винаги е сива. Такива са и героите – хора с добри и лоши черти, които понякога правят правилни избори, а друг път решенията им водят до катастрофи.

Ако видим падаща звезда, трябва да си пожелаем да се поучим от грешките си

За седем книги основните герои израстват забележително, а палитрата от второстепенни такива предлага богата гама. Всички те обаче са обикновени хора с типичната амалгама от качества и недостатъци, както и особености на характера, които могат да бъдат класифицирани и в двете категории в зависимост от ситуацията.

We are still humans after all. Some percentage of us are always going to be assholes.

Образите са психологически обосновани, мотивациите им са безупречни от логическа гледна точка, а развитието и задълбочаването им ги правят почти реални. Концепцията за втория шанс, както за отделната личност, така и в историческия контекст на цивилизацията е широко застъпена във всички книги.

It was a failure, but it was a failure he understood, and that made it a victory.

Историята на провалите ни като общество би трябвало да ни дава уроци, загубената битка трябва да носи познанието как да спечелим войната, а грешките от миналото ни да ни правят по-добри хора в бъдещето. Прекрасно послание, което ако повторим достатъчно много пъти, може би ще се превърне в истина.

Вярата и науката не се противопоставят, а се допълват

Скептицизмът, с който учените се отнасят към религията, е нещо, с което сме свикнали, затова с любопитство очаквах постановката на идеята за съществуването на Бог в тази толкова sciency поредица. И не се разочаровах – един от основните и по-симпатични герои е пастор и от нейните уста излизат едни от смислените реплики и разсъждения в книгите. Тук религията се гради не на канони, а на вяра, не на страх и наказания, а на прошка и разбиране. Тя не се противопоставя на науката, не се опитва да се обясни с научния метод, където би се провалила, а допълва познанията и фактите с присъщите за човека емоции и стремеж към нещо духовно и по-възвишено. На мен ми прилича на бога на Айнщайн – преклонение пред изумителните чудеса на вселената, пред хармонията, пред красотата на света. Идея, която звучи незначителна и вятърничава, но която чието съществуване е важен фактор за функционирането на обществото и намирането на смисъл за отделния човек.

Science had given mankind many gifts, and she valued it. But the one important thing it had taken away was the value of subjective, personal experience. That had been replaced with the idea that only measurable and testable concepts had value. But humans didn`t work that way, and Anna suspected the universe didn`t either. In God`s image, after all, being a tenet of her faith.

Онези, които не осъзнават този смисъл, поне според книгата, изглежда са обречени на тесногръдство, късоумство и невъзможност за правилна преценка на общата картинка. Религията може и да е лишена от смисъл, но не и вярата.

He assumed there was a faith element to the risk that he was just missing. In his opinion, faith was generally for people who were bad at math.

Ок, цитатът е як –  звучи високомерно, безкомпромисно, но логично. И макар да е верен и никой да не би посмял да го оспори, съдбата на героя, който го изрича, ни дава ценна поука накрая. Не трябва да се подценява или пренебрегва изначалната необходимост на човека да вярва, но е опасно каквато и да е форма на вярата да се фанатизира.

 

Ако трябва да обобощя накратко, поредицата ще ви зареди с прилична доза адреналин, ще запали въображението ви, но и ще ви предразположи към философски размишления и цялостно преосмисляне на разбиранията ви за обществото.

Следващата книга със заглавие Tiamat’s Wrath  очакваме през март тази година и аз си признавам, че просто нямам търпение. Сериалът на Netflix също е страшен, така че препоръчвам да гледате и него.

Изображение: Copyright Syfy/Amazon

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *