Съществува „синхроничност“* – след като приключих читателската 2016 с „Добрият късмет на момента“, отварям новата книжна година с друг епистоларен роман. „Писма до мъртвите с любов“ от Ава Дилийра е юношески роман, който ще ви впечатли със своята трогателност.
Лоръл получава домашно по литература – да напише писмо до известен човек, който вече не е между живите. Очакванията са адресатът да е някой велик учен или политик, но Лоръл носи емоционална тежест, която запраща писмата ѝ в съвсем друга посока. Сестра ѝ Мей е обожавала “Нирвана” и Лоръл решава да пише до Кърт Кобейн. Мей е мъртва и докато Лоръл се бори с празнините на смъртта, много тайни от живота преди това ще излязат на яве.
Неусетно получателите на писмата ѝ се увеличават, Лоръл говори на Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Амелия Еърхарт, Ейми Уайнхаус, Е.Е.Къмингс, Елизабет Бишъп, Алан Лейн и още. Тя разкрива болките си пред тези непознати, но близки хора, вдъхновява се от творчеството им и намира мотивация за живота си в техния пример. Допада ми пъстротата на адресатите, техните накратко разказани истории, които позволяват на читателя, особено на по-младия, да открие нещо ново за тези хора, превърнали се в културни емблеми.
„Джуди, намерих твоите думи, че първият ти спомен е музика. Музика, която изпълва дома. Но един ден внезапно музиката успяла да избяга през прозореца. И се наложило да я гониш през целия си живот.“
Лоръл съумява да открие у мъртвите слушатели (читатели) това, което не може да намери сред живите. Пред тях тя изповядва чувствата си, разказва им за новите си приятели и училище, споделя първите си любовни трепети и най-съкровените си спомени от детството, докато се бори с болката от загубата на Мей и проблемите в дома си.
Сюжетът крие няколко сериозни изненади, които придават тежест и реализъм на книгата. Това е демонстрация на проблемите, с които съвременният младеж се сблъсква: търсенето на принадлежност, приемането на конфликтите в семейството, стремежът да бъдеш харесван, да бъдеш какъвто трябва. Справянето с цялата тъга, която реалностите на порастването носи.
„В живота обаче не е така. Не можеш да бъдеш сигурна какво ще се получи, дори и да си направила всичко както трябва.(…) Преди, след цял ден на строежа, татко изглеждаше силен. Сега изглежда уморен, сякаш го е газил валяк. Когато двете с Мей бяхме малки обичахме да се катерим по него. Сега обаче ме е страх, че ако се приближа твърде близо, може да го бутна и да разсипя цялата тъга, която крие в себе си.”
Езикът на книгата е нежен, събира се в кратки изречения. Звученето е наивно, детско, но не неприятно. Терзанията на главната героиня за това коя е, безкрайните ѝ стремежи да намери себе си, в един момент се натрупват и задушават сюжета, идват в повече на читателя. Но егоцентризмът не подминава никого, не щади и литературните герои на Ава Дилийра, които все пак са още деца, които се учат как да пораснат.
„Мислиш си, че познаваш някого, но той непрекъснато се променя, също както и ти се променяш. И внезапно прозрях, че това означава да си жив. Нашите собствени невидими плочи се разместваха вътре в телата ни и постепенно се подреждаха в човека, който ще станем.“
*Синхроничност – явление на уж случайно случващи се съвпадения в живота ни. Случайността обаче е само привидна, а синхроничните явления са причинени от ментално емоционалния ни живот. (изт. Уикипедия)