Анонсът на корицата предполага, че това е книга за майчината любов, която не може да бъде победена. И това е така, но в романа има много повече застъпени теми – за свободата на жените и за липсата на такава в арабските страни, за правилните постъпки и сериозните последствия, за могъществото на изкуството и мястото му в живота, за красотата на любовта във всичките ѝ форми, за приемането на собствената личност, за пътуването и познаването на света, за коварството в политическите игри.

Миранда е художничка с авантюристичен дух, бохем. Тя е една от онези жени, които

не благоговееха пред дипломати; за тях дипломатите бяха незабележима част от ежедневния им пейзаж. Те бяха обикаляли различни континенти в продължение на десетилетия. Жени, които бяха живели в Нигерия, Китай, Сиера Леоне, Малта, Гвиана, Лаос и остров Пикерн. Дългокраки, атлетични жени, които носеха света със себе си и променяха живота си на всеки три или пет години. Жени, които бяха родили първото си дете в Сингапур, а второто –  в Краков. Жени, които се чувстваха добре с непознати и сред странни пейзажи. Жени, които спяха в сянката на самотата и се събуждаха, за да си поприказват с продавача на плодове.”

Тази ярка жена се влюбва в посланика на Великобритания в Мазрук, фикционална арабска държава, която обаче носи всички характеристики на истинските такива. Дженифър Стайл е била съпруга на британския посланик в Йемен, така че само можем да гадаем къде биографичните елементи се срещат с художествената измислица.

Мъжете тук много държаха да изтъкват колко уважават жените си и го показваха, като ги държаха увити и заключени в домовете си. Но по някаква причина това предполагаемо уважение изобщо не им пречеше да тормозят нея или дори нейните приятелки – които ходеха напълно покрити по улиците.„

"Небесна вечеря", Ремедиос Варо, 318 стр.
“Небесна вечеря”, Ремедиос Варо, описана в “Жената на посланика”, 318 стр.

Стайл изгражда силни, многолики, пъстри женски образи в лицето на ученичките на Миранда – млади момичета с неукротима страст към рисуването, което религията им забранява. Те свързват животите си необратимо чрез изобразителното изкуство и това много напомня „Да четеш Лолита в Техеран”, където обаче литературата е събирателният елемент.

… единственото нещо,  в което истински, страстно вярваше вярваше, бе живописта. Само когато седеше пред статива и прехвърляше образите от съзнанието си към върха на четката, чувстваше възможността за божествено проявление.”

Плавно читателят опознава тези момичета и не може да не се възхити на огъня, който макар и покрит с хиджаб, гори ярко и смело. Едновременно с това присъстват и образи на жени, насочили се в друга посока – европейки, които се отказват от личността си, за да бъдат „аксесоар” на своите мъже. Подобно противопоставяне виждаме и в мъжките образи – от онези достойни мъже, които будят възхищение с принципите си, до тесногръди и зли женомразци. И въпреки предразсъдъците, не религията е водещата в оформянето на характера, нито пък полът.

Обратно в сюжета, любовта на Миранда с Фин, посланика, променя изцяло живота ѝ – тя се премества в посолството, което се превръща в „златна клетка” за нея, и се сдобива с лична охрана, която става нейна сянка. Всеки от двамата е принуден да направи съответните компромиси и в началото изглежда, че сякаш нещата, от които се отказва Миранда, превъзхождат многократно жертвите на Фин. Въпреки всичко двамат наистина са щастливи и изграждат картина на любовта, такава каквато човек с трепет скътава в сърцето си, скоро им се ражда дъщеря, но хармонията бива остро нарушена, когато Миранда е отвлечена. Съпругът ѝ ще се откаже от всичко, за да я върне, негов ред е да даде своите жертви, но в крайна сметка най-важната помощ ще дойде от… ученичките ѝ.

Докато е в плен далеч от дъщеря си, в обятията на Миранда попада друго бебе, останало сираче, чийто живот се оказва зависим от грижите ѝ и сред заплетената фабула майчината любов ще разцъфне като фойерверк, за да смае читателя със своята непреклонност и непоколебимост.

„Жената на посланика” е роман, който подтиква към размисъл; роман, който оспорва всякакво превъзходство на половете, религиите и едностранчивия морал. Ще се влюбите в тази книга.

“Избрал си погрешното момиче, искаше да му каже Миранда. Наистина нямам категорично мнение дали Бог има син, или не. Дали е имал син. Както и да е. Честно казано, би трябвало да има дъщеря. Може би всички щяхме да сме по-добре.”

Снимка: John Cavacas Photography

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *