“Нощ в Лисабон”, Ерих Мария Ремарк

Ремарк е пътуване из мрака на войната – потъване в безвремието, в което “На западния фронт нищо ново” не може да бъде намерено; следване на стъпките по “Обратният път” на войника към човека след края ѝ; преследване на последна “Искрица живот” в немски концлагер; спирка по трудния път на бежанеца за една “Нощ в Лисабон“. Последното заглавие, една от по-късните и последни творби на автора, е по-различно от останалите изредени – в него преобладават философски размисли върху същността на човека и ефектът на битието върху характера му, а любовта заема полагаемото ѝ се по важност място.

Избрах да чета “Нощ в Лисабон” дълго въпреки малкия ѝ физически обем. Реших да пътувам с нея, да се потапям за малко в света на онзи, за когото никъде няма място, бежанецът, който е по своята същност безотечественик, докато упражнявам правото си да бъда гражданин на света и на своята страна. Да я разгръщам в различни географски ширини за мен значеше две неща. Първото бе да усетя паралелно с литературния образ какво е това да си в непозната страна, да попаднеш с контрастното си различие в равномерното течение на ежедневието на гражданите ѝ. А второто носеше надеждата, че посоката, в която се развива човечеството, все пак е правилна и добра, това бе символичен триумф на свободата, на мира, отпразнуване на правото да бъдеш, да изхвърлиш от себе си национализма и да приемеш човечността. Моментен триумф, разбира се, защото сме толкова далеч от равновесната точка, а глобусът на света е нащърбен от бури и понастоящем, но все пак – крехка възможност за надежда.

Ремарк ни оставя в началото на Втората световна война, в една нощ, наситена с онова, което наричаме “затишие пред буря”, млад мъж обикаля пристанището на Лисабон и наблюдава онова, което би могло да бъде неговото спасение, но до което няма достъп – кораб, който заминава за Америка на сутринта. Той е един от онези хиляди немски бежанци, които родината е изхвърлила, които са загубили имената си през нелекия път до португалската столица в търсене на спасение – без пари, без виза, в търсене на последна възможност за живот. Съдбата му се усмихва – като в роман – и той среща непознат, който му предлага да му подари два билета за кораба и валидна виза. В замяна желае само слушател за тази нощ, в която да отвори портал към своята история, към интимностите на миналото си.

“Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.”

Историята на този разказвач води повествованието. Неговата изповед е лична, честна и наситена с размисли за безумието на военното време. Чрез нея се сблъскваме силно с обезличаването на човека, с трагизма на това да бъдеш прашинката в превратностите на съдбата, със страховитата сила на усещането да нямаш място никъде, да бягаш, без да има къде да стигнеш. Съдбата на бежанеца е маратон за оцеляване. Но това не е опис само на социалната действителност по онова време, но и хронология на личните метаморфози и катастрофи на отделния човек. Съпоставка на войната вън и войната вътре. Една нова трактовка на понятията за справедливост:

“Днешните правила повеляват да се взема от живота колкото се може повече. А как ще го направиш, това си е лично твоя работа.”;

свобода:

“Свободен е само този, който е загубил всичко, заради което си струва да се живее.”

и любов:

В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.

“Нощ в Лисабон” е лична и свидна книга, която не просто се чете, а се усеща. Нежният език на Ремарк съпътства процеса, точно както сме свикнали. Вижте още един прочит в Под Моста.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *